Радвай се на малките неща!
Толкова си се забързал в ежедневното си препускане, че дори капките дъжд ти правят път.
Летиш, бръмчиш и за къде?
Снощи заваля сняг.
Събуждам се днес и какво да видя – понатрупало малко, но съвсем недостатъчно, за да се скрие грозното и пошло градско ежедневие.
Мразя зимата!
Напротив, обичам я!
Винаги, когато завали сняг си спомням как татко правеше пъртина във Врачанския Балкан. Бях 13-14 годишен и заедно със сестра ми ни беше завел за Нова година в една чудесна хижа. Тогава Коледа не се празнуваше.
От съседна хижа ни поканиха да отидем и заедно да споделим едно диво свинско с винско за „дъртите“.
Снегът не спираше вече цяла седмица и опитите за каквото и да е почистване,разриване се оказваха напразни. Със сестра ми дори си мислехме и се надявахме, че ще пропуснем училището, което започваше след около седмица.
Татко най-отпред на колоната, защото е най-силният татко на света. И това е самата истина. Днес малко е по-остарял, но когато е бил млад е станал 6-ти в света по вдигане на тежести. А това съизмеримо с футбола днес е все едно България да стане световен шампион тази година.
Студ, дърво и камък се пука.
Снежко щипе ярко червените бузки.
Татко като гигантски снегорин мачка преспите по над 2 метра и прави в тях пъртина за вярната дружина.
Няма толкова вкусна манджа на света! Никога няма да ги забравя заслужените след неимоверния преход вкуснотии. Може да не е било нищо особенно, но в очите на едно дете си беше царско угощение.
Камината бумти, всички се смеем и пеем.
Как да не обичам зимата?
Още повече, че тогава в Балкана за първи път се влюбих.
Тя беше дъщеря на колежка на баща ми. После станахме гаждета. Като се видяхме отново след десетина години решихме да посетим същата хижа и да я сефтосаме, но нещата се размиха.
Кажете ми, как да не обичам зимата?
Уф, напротив.
Мразя я!
Ще кажете на този нещо му прещрака. През редове си противоречи. Може и да сте прави, нали съм „везна” – оправдан съм.
Но не е така.
Наистина не мразя зимата, мразя периода, които е преди и малко след нея.
Когато се открият гадните чернотии по улиците. Разцъфтяват вече разложените кучешки жълтотии по градинките и се разнесе аромат на абортирали катерички. За малко да кажа, че не харесвам сивия пейзаж.
Че то сиво няма! Само кал, кал и пак кал.
Отврат!
Изведа булгода на разходка или той мен, а прибера две свинки. Една на четири, другата на два крака. Купонът е пълен, мием крака, кореми и други мъжки атрибути и то по няколко пъти на ден.
Обичам зимата и се радвам на всяка паднала върху лицето ми снежинка.
Да, обичам я!
Преди няколко години почина мама. Ще кажете, повтаряш се… Може, но книгата си е моя и ще пиша каквото си искам.
Беше декември!
Мразя зимата!
Бях много гневен.
Целият свят ми беше крив.
Обвинявах всичко около себе си.
Хулих Господ, лекарите, всичко, че дори себе си.
Не се разбирахме много с нея.
В последните няколко години се бях „укротил“ малко и сякаш нещата потръгнаха. Вярно, не се виждахме редовно, но пътите, когато се виждахме се забавлявахме, веселихме и всичко беше ОК.
Страшно ме заболя, разбирайки впоследствие, че мама е обичала най-много мен.
Аз съм бил всичко за нея!
Дори не съм го и подозирал, че изпитва към мен чувства, особенно такива. Винаги съм мислел, че съм бреме за нея.
Именно за това не се разбирахме и постоянно се карахме през годините.
Как бихте реагирали, ако разберете подобно нещо?
А това не го разбрах от сестра ми, баща ми или някой друг роднина, а от хора, които няма защо да ме лъжат, нейни приятели, с които е споделяла и е изплаквала мъката си.
Как бихте се почуствали?
През всичките тези години се опитвах всячески да отклонявам и избягвам поканите за гости. На рождени дни бях възпрепятстван, на годишнини също, на Коледа бях на работа или имах други неотложни ангажименти…
Място не можех да си намеря, когато разбрах какво съм загубил.
Впоследствие благодарих на Господ, че не я наказа и не я остави дълго да се мъчи. Прати й лек инсулт и тя, миличката, дори не разбра какво се случва.
Иначе ракът шеше да я убива бавно и мъчително, в продължение на седмици и месеци, а така тихо, за няколко дни угасна.
Милата…
Бях адски гневен на всичко и на всички!
Едновременно благодарях и хулех Господ, че всичко се е разигравало пред очите му, че го е допуснал и че ме наказва по толкова жесток начин…
Тъкмо бях влязал в час и бях престанах да скачам в кревата след смърта на дядо, който ме изчака да хвана ръката му, да изгоня всички от стаята, за да се успокои и издъхне.
И…
Мама почина…
Отново засънувах кошмари през деня и забудувах ужаси нощем.
Мама още не беше изстинала, когато кръстницата ми започна да бере душа. Тя бе народен лечител и по цяла България и цял свят има излекувани от нея хора, но когато я навести „Онази, с косата”, не можа да направи почти нищо за себе си.
Бори се мъжки, защото беше мъжко момиче, но и тя последва мама.
Бях се вкарал в едни филми!
Прочти всичко около мен завършваше в Централните, на Малашевци или Бъкърена фабрика.
Не ми беше до нищо, камо ли до красиво.
Гледах единствено да „удавя“ мъката, за да може поне за малко да не ме боли и да поспя час-два.
Бях забравил близки и приятели, захвърлил всичко и не се правех, а направо се бях превърнал в кръстоска между сомнамбул и зомби от най-расов и чист вид.
Всичко ме дразнеше и не намирах смисъл ни в живот, ни в компот от сливи, та дори и с по-висок градус.
Не помня кога и как се случи, беше месец-два след последното ми ходене до гробищата. Нещо изведнъж ме перна като мокар парцал, стоварвайки се зад врата ми.
Усетих някаква остра болка, която се разнесе по цялото ми тяло, притъпявайки болката от всичко случващо и случило се.
В главата ми закънтя една идиотска мисъл – почти като сюжет от филм, само дето на мен не ми беше никак забавно. Винаги подобни ситуации в сценариите са ме забавлявали искренно, докато не ми се случи и не чух лайт мотива от филма „Зоната на здрача“.
Чували сте го, тиру-ри-ру, тиру-ри-ру и пак, и пак…
Помислих, че полудявам!
Това май го бях чел някъде. Адски ме изкефи, за това го изплагиатствах, малко.
Вярно не чувах музика, но от всякъде ме преследваше тази мисъл:
„Всяко нещо има своето защо!”.
Не „всяко нещо има защо да се случи“ или нещата се случват защото, а именно:
„Всяко нещо има своето защо!”.
Доста време ми отне да разтълкувам какво иска някой, нещо или моето подсъзнание да ми каже.
Накрая успях.
Когато приемем нещата такива, каквито са, а не такива, каквито се опитваме да ги „направим“, тогава ще започнем да разбираме всичко около себе си.
Малко след това болката постепенно започна да отстъпва място на любопитството и започнах да търся отговорите на всички въпроси, които ме интересуваха.
Те сами започнаха да изплуват един след друг. Дори не си правех труда да ги опровергавам, защото те бяха чиста истина.
Апропо, чували сте, че има различни истини или по-точно има истини, които задоволяват едната или другата страна.
НО!
Истината е една!
Останалото са гледни точки и интереси!
Вгледах се по-дълбоко в себе си.
Продължих да чета и да търся, защо това се случва с мен. Но каквото и да правех, каквото и да питах, винаги получавах отговор.
Лесен и прост – категоричен!
Започнах да приемам нещата такива, каквито са и най-важното, започнах да виждам!
Вярно, от постоянната работа с компютри ми се повиши диоптъра на очилата, но аз наистина виждам по-добре.
Забелязвам малките неща, детайлите и цветовете, които никога преди това не бях виждал.
Пред мен се откри един нов и съвсем различен свят.
Време е да ме обявите за луд и да затворите книгата.
Пред мен нещата започнаха да изглеждат съвсем други.
Вече не бях гневен и нещастен.
Не хулех Бог и всички околовръст.
Бях разбрал, че съм бил удостоен с невероятната радост и чест да се докосна до такива прекрасни хора, като майка ми, дядо ми, кръстницата ми и да получа от тях безценни дарове, които започвах да разбирам и усещам едва сега.
Защо чак сега?
И аз се питах.
И си отговорих.
Не напразно е казано „всяко нещо с времето си“?
Имало е защо!
Не бях съзрял.
Нямаше да мога да оценя това, което виждам и чуствам.
Може би сте чували една азиатска поговорка: „Когато ученикът е готов, учителят се появява.“.
Радоста в сърцето ми пребори мъката и започнах да се радвам на всяка изминала секунда. Дори на скапаното време, което ме прави на прасе, по време на разходката с булдога.
Радвам се на всеки миг, на всяка капчица кал по панталона ми, защото утре те може да не са същите, никога няма да са, а може и изобщо да ги няма.
Искам да ти дам повод за размисъл.
Ситуация: минава кола, която те окъпва и буквално съсипва новия ти костюм.
Идва ти да убиеш шофьора, нали?
Нормална реакция!
Преди време и аз бих реагирал така.
Как да се радвате на калта, унищожила дрехата ти и на идиотът, съсипал деня ти?
Лесно!
Представи си, че това е последната кал, това са последните пръски в живота ти.
Утре няма да е днес, защото „днес“ никога няма да е утре.
Никога не е същото и никога няма да е.
Не искаш да тъгуваш и съжаляваш утре, нали?
Не искаш да страдаш и да си скубеш косите, че си бил глупав и си пропуснал безвъзвратно толкова красиви моменти и неща в живота си?
Не искаш, нали?
А изпускаме толкова много...
Радвай се на гадното време навън, не само защото Богомил Райнов казва, че „Няма нищо по-хубаво от лошото време“!
Радвай се, защото то никога няма да е същото.
Наближава Новата година и мнозина ще чуеш да казват „да мине тази, другата ще е по-по-…“.
Че на тази какво и е?
Я се огледай!
Виж само колко красота има около теб.
Ако няма, създай я!
И я сподели.
Зарадвайте някого.
По този начин дори самият ти ще си много по-щастлив.
Запомни, във вселената има един невероятен закон, който гласи, че „Колкото повече даваш, толкова повече получаваш.”!
Давай радост и ще получавш все повече от нея.
Ако имаш здравословен проблем и спазиш този прост закон, съвсем скоро ще забравиш за него.
Радвай се на всичко, което имаш.
Радвай се дори на скапания живот, който водиш.
Това лесно може да се промени към добро.
Само от теб зависи.
Но не може да промениш и да се радваш на нещо, ако то вече не е ТУК, не е до теб!
Ако той, тя или то безвъзвратно си е отишло!
Радвай се на мига, който си отиде току що.
Ако днес беше последният ти ден на тази земя как би го прекарал?
В дразги, в скучни занимания или разправии с недоброжелателни субекти, или в радостна и усмихната атмосфера?
Ако днес е последният ми ден от живота, лично аз не бих променил графика си, защото правя ежедневно това, което ме радва, а това именно е най-важното.
Ако и ти не би променил почти или нищо в графика си, то си сред малцината щастливци на тази земя.
Радвай се, че именно тази книга се мерна пред погледа ти или „случайно“ попадна в ръцете ти.
Радвай се и знай, че няма случайни неща.
Всяко нещо има своето защо!
Вашият коментар