Не чакай „правилния“ момент, създай го!

Не чакай "правилния" момент, създай го!Колко пъти си се опитвал да се оправдаеш с това, че сега не е времето, че не е дошъл правилният момент.

Трябва да се изчака по-подходящ!

Колко пъти си се залъгвал и си се опитвал да се оправдаеш по подобен начин?
Спомни си колко възможности си изпуснал, за които после си съжалявал и си си казвал, връщайки се в спомените си, „ако бях направил това или онова, сега щях да карам Bentley, или половин София да работи за мен!”

Случвало се е, нали?

Времето минава, а ти все повече свикваш с подобни оправдания.
Не е времето!
Моментът не е от най-подходящите!
Моментите стават все по-неподходящи и бавно, но сигурно и неусетно остаряваш!
Заплеснат в моментите на другите или в „другите“ моменти на сивото ежедневие, не усещаш колко фантастични възможности и мигове изпускаш всеки ден.

Всеки е имал своя шанс и е бил до кокошката – снасяща златните яйца, но вместо да се е възползвал и да е построил палата на мечтите си е сътворил чисто и просто един омлет.

Когато искаш да се оправдаш винаги ще намерш с какво!

Винаги ще има личности, които ще ти пречат, обстоятелства, които да са против теб. Ситуации, държавни и международни институции, че и междугалактически съюзи и прочие.
Ако искаш и се възползваш от момента ще видиш и виждаш възможности навсякъде около себе си.

Ще ги виждаш във всичко и навсякъде!

Лично съм имал множество пъти шанса да забравя за проблеми, мъки и тревоги.
Аз също се оправдавам, но за разлика от някои се оправдавам с това, че моментите, които съм изгубил безвъзвратно и не съм се възползвал от тях, са били житейски уроци.
От по-голямата част наистина съм извлякъл съответните ползи и поуки.
Ако можеше да се изразят в паричен еквивалент, бих могъл да съм доста заможен човек отдавна.
За жалост или пък не, най-ценните уроци са безплатни. Понякога струват твърде скъпо, но най-ценен е опитът, а за него се плаща.

НО…

Да бе, да!

Чисто и просто гледам и сега да се оправдая!
Усети ли леката иронична нотка?
И аз съм човек!
Но сега като се позамисля се оказва, че съм бил страшен абдал!
Не съм се възползвал от приказни ситуации и като последен пъзльо гледам да се оправдая сам пред себе си.

Другите лесно ще излъжеш, но да лъжеш себе си?

Това е прекалено!

И жалко!

Как се чустваш, когато угасне лампата и останеш само с мислите си? Ако изобщо има с какво да ги „произведеш“.

Ама мисли ли се на празен стомах и в ледена постеля?

Или се виждаш в просъница почти изпаднал в халюцинации от студ в чудесна банкетна зала до огромна маса, може и без шведки, отрупана с чудесни блюда и вкусотии?
До нея ти с огромен кокъл в ръка, като Обеликс, ръфаш и се мажеш като за последно.
Виното искри в кристална чаша и нежно се разлива в гърлото ти, оставящо запомнящ се привкус на дъб и горски плодове, опитвайки се да проправи път и улесни достъпа към търбуха на огромните хапки.
Дори не дъвчеш.
Късаш и гълташ.
Същински хишник.
Толкова е вкусно.
Давиш се в собствените си лиги.
Бързаш, че току виж мислите, се превърнали в сън, а той преминал в ежедневния кошмар, наречен работен ден.
Задавал ли си си въпроса, защо на другите им върви, а на теб не?
По-умен си!
Много по-кадърен, интелигентен!
По-красив и секси.
По-женствен или „мъженствен“.
По-по-най, но на теб не ти върви и твоите моменти се превръщат в сива скука с привкус на къртовски, хамалски, неблагодарен и незаплатен труд.
Оказа се, че ти плащат малко, просто толкова струваш!
С трепет очакваш да дойде петък и тихо агонизираш, броейки секундите до края на работната седмица.

Запитвал си се защо е така, нали?
Защото не си се възползвал от момента или?
Защото не си учил достатъчно, за да не работиш?
Нали така казва поговорката?
„Учи мамо, за да не работиш!“.
Или чисто и просто те е страх да живееш живота, който заслужаваш!

Че какво ми дреме!

Животът започва!
Петък вечер е!
Някой да даде старт на вакханалията.
След малко ще се натряскаме с колегите и ще си страдаме заедно в близката бирария.
Дреме ми за момента!
След няколко… ще трае цяла вечност…
Имам цели два дни, за да се разплувам и мързелувам!
Още не съм решил на коя кълка ще ги прекарам, но изборът е лесен.
Имам само две!
Ами, ако бяха 3 или 5, или ….
Голям проблем.
С две е доста по-лесно.
Добре, че природата се е „погрижила“.
Събота на едната, неделя на другата.

Забавно ли ии се струва?

Та това е най-чудесният начин да си „почине“ човек!

По този начин рано или късно наистина ще починеш, подпомогнат от „порнографската“ телевизия, толк-шоу програмите, чипсът на Роналдо, Меси или друг феноменален късметлия.
С бира на корем, натурален Е’кологичен, поли-мулти-витаминозен сок от ананабанана или ябълковошки с лек привкус на ГМО.

Момент, моля!

Забеляза ли колко момента изгуби само за една полагаема ти се „почивка“?

А колко още ще оставиш да се изнижат измежду пръстите ти?
Преди време чух една мисъл, направи ми много силно впечатление, за това ще я споделя:

„Всеки има право да съсипва собствения си живот както иска!“

Постарах се да я осмисля.

Съгласен съм, че всеки има право на живот!

Безспорно!
Пише го и в конституцията и в хартите за човека и т.н. и т.н…
Да живее да, но защо да го съсипва?
Нима е добре да полагаш грижа да скапеш, развалиш или счупиш нещо, вместо да го поправиш, сътвориш, подобриш?
Защо разрухата е заложена в нас?
Преди дни в градинката до нас, в квартала започна ремонт.
Живея в един от най-красивите столични квартали. Влюбих се в това място преди повече от двадесет години, в неговите вековни липи, които с аромата си облагородяват няколко съседни квартала, познават всички софиянци.
За голямо съжаление на всички, преди месеци някакъв изрод, амбиционен общинар, реши да се доказва, неясно на кой и най-общо казано, разката фамилията на дърветата. Така ги окастри, че те сами изсъхнаха.
Постлаха черен асфалт, там където имаше зелена трева и започна разчистване на социалистическите катерушки, люлки и баскетболни кошове.
Единственото положително бе, че щяха да ги подменят с модерни.
Възроптахме, че не се допитаха до нас, т.е. хората, които живеем в квартала, но…
кой те пита?
Оказа се, че на някакво дърво, някъде, имало закачено листче – допитване и ако някой бил против е можел да го прочете и да се оплаче или да го коментира незнам къде си!
Размрънкахме се, че ни ограничават достъпа за придвижване през градинката и предвидения нов пропусквателен режим.
Слава Богу, някой общинар, с повече акъл реши, че по-добре да „проправи“ път през оградата, отколкото да я посети „някой“ комшия с флекса.
Кварталът мрънкаше и за това, че ремонтът е в не подходящото време и се проточва извънредно дълго.

НО…

Не, че се проточи много ама има-няма два месеца за площадка около 120-150 кв.м.
Май е множко, освен, ако няма с какво да се оправдава.
Било студено, мокро и пр.
Всеки си прави каквото иска в тази държава, стига да е на определен пост и да има възможност.

Бая заобикаляме строителната площадка.
Калта ни принуждаваше да избягваме „отъпканите“ пътеки и да тръгнем по асфалтираните алеи.
Така – дни наред.

В един прекрасен ден, пред нас грейна съвременен кът за игра на деца.
Модерните катерушки, преминаващи в пързалки, свързани с люлки, блестяха на слънцето.
Обезопасените по най-съвременни стандарти съоръжения за детска забава, привличаха и младо и старо!
Чак на мен ми се прииска да достигна небето с някоя от тях.
Весели цветни клатушки във формата на пчелички, петлета, жаби и други забавни герои, мамеха малките палавници.
Радост и глъч закипя на до скоро черната и безлична площадка.
Прииска ми се не само да съм дете, но да имам поне две, за да можем заедно да купонясваме на тази пъстроцветна „дъга“.

Днес, минавайки покрай детската площадка забелязах нещо, което ме смути.

Видях нещо, плашещо.

Накара ме да се замисля още повече над това в какво се превръщаме и кой ни помага да се изградим като личности.
На площадката беснееха няколко малчугана, позабравени от майките си.
Нормалното, мама говори с другата мама, а дечко свободно може да се вихри.
Точно тук е заровено „кучето“ или се крие ключът от бараката.
Хлапетата, вместо да се люлеят и забавляват, се опитваха всячески да изтръгнат от земята клатушките, да строшат люлката и изобщо да унищожат всичко, което им се изпречеше пред погледа.

Вярно, децата подръжават едно на друго или на по-голямото – „водачът“ на глутницата, но странното беше, че имаше деца, които не можеха дори да се видят едно друго иззад катерушките.

Всяко с невероятна агресия и сила се опитваше да изстръгне от земята, предвидливо добре заземените съоръжения.
Все пак сред тях се открояваха лидери, т.е. малко по-едри дебеланковци, които разбирайки, че горките пчелички ще „летят“ и след техните набези се прехвърляха на другите твари една след друга.
Не пощадиха и люлката, която на няколко пъти се озова в непредвидени и нелогични за нея места в пространството. Може би дизайнерите й не са я подлагали на подобни тестове преди да се пусне в масово производство.

Стоях замислен.

Едвам се сдържах да не отида и да не зачервя нечие ухо или дупе.

Чудих се от къде толкова злоба и агресия в тези малчугани?

Чудих се в къщи кой, кого налага мама-татко или татко-мама?

Децата са като огромни гъби и попиват всичко, което най-малко искаме да вкараме в главичките им.

Те гледат чудесни анимационни филми, които учат, че е хубаво да имаш огромен бластер, за да завладееш галактиката, ако искаш да я опазиш от гадните инопланетяни.
Играят на тате на Ipad-а игри на престъпници, мафиоти или блъскащи се коли, със стрелба и без капчица насилие, защото тя не се брои, когато спасяваме града от кръвожадни зобмита.

Не знам от кога човек започва да „губи“ моментите си, но още от деца започваме да създаваме своите.

Как мислиш, ако едно дете расте в среда, прекланяща се пред блокбъстерите на американската филмова продукция, знае, че книга се сваля и чете на таблета, забавлява се, стреляйки с воден пистолет по котката или преследвайки с тийзъра на татко кучето, дали това дете няма да е губещо цял живот моменти момиче или момче?

Не искам да обвинявам нито родителите, защото те правят само най-доброто, за да създадат успешни хора. Като тях!

Не обвинявам обществото в лицето на лелките в детските градини, учителните в училище, преподавателите в университета.
Нито държавата за това, че се стараят да ни превърнат в примерни граждани – данакоплатци.

А и да обвинявам когото и да било, смисъл никакъв!

Мнозина го правят и ефектът е равен на 0.
Може аз да съм със сбъркано мислене, може и със сигурност да съм крив за мнозина.
Но знаете ли?

Много по-лесно е някой друг да ни е крив!

Друг да ни е виновен!

Доста по-добре ще се виждаме в ситуацията, ако има някой, който да виним за проблемите си.

Друг е виновен, нали?

НО!

Сами сме изпуснали златната възможност.
Птичето е кацнало на нашето рамо, но сме го прогонили, вместо да му дадем няколко трохи и да се радваме на плодовете.
По-лесно е да го подплашим с лазерната пушка от детството, защото е инопланетянски агресор, целящ да завземе галактиката ни.

Защо?

Защо се случва?

Може би от натрупана рутина.
Толкова възможности си пропилял, толкова мигове и моменти, че вече не ги забелязваш или по-лошото – игнорираш ги като неприятели.
Може би, защото много пъти си се парил, че вече духаш кашата доста преди да я видиш.
Не допускаш и лъжица от нея в собствената си купа.
Но, най-вероятно е защото в последно време изобщо не можеш да различиш доброто от злото, красивото от грозното.

Вярно, аршините са различни.

За едни красивото, може да е ужасно за други. Както и доброто, и злото.
Ин и Ян толкова са се размили днес, че сивото вече е основен цвят в палитрата на живота ни.

Не вярвай и не допускай до себе си подобни глупости, моля те!

Всичко това е „въпрос на гледна точка“.

Нима „Малка нощна музика“ ще звучи лошо някога? Или „Годишните времена” на Вивалди?
Нима Рембранд или великолепните картини на Моне ще са по-малко великолепни след още 100 години?

Има неща, за които се казва, че са непреходни, едно от тях е красотата!

Без значение дали става въпрос за музика, картина, скулптура, че защо не и за изискани маниери, държание и поведение.

Когато си израснал в картинна галерия, със сигурност ще търсиш подобна красота навсякъде около себе си.

Защо не и в заобикалящата природа.
А какво би търсило едно дете, израснало в хай-тек социална чалгия, с непрестанното облъчване на турскита сериали, шльокавица и побоища?

Дали това, което видях на детската площадка, вандализмът на децата, не е по свой род красота за тях?

Не знам и не искам да знам, защото е плашещо да се вижда красота в разрухата!
Само знам, че ако имам деца никога няма да допусна да контактуват…, а игра с подобни бъдещи „управници“ – днешни гамени изобщо и не ми минава през ума.

Правилният момент е този, които самият ти си създал.

Това е моментът, за който си работил, учил, чел, морил си се и за който всеки от другата страна би казал, че е чист късмет!

За подобни моменти се иска много здрава работа.
Може да си чувал, че всичко се случва само с визуализация. Тоест, виждаш го в главата си и ще го хванеш в ръката си.
Донякъде съм съгласен. Но това „някъде“ граничи с нищожност.
Не положиш ли грижа за момента, дори и да го има ще увехне още преди да е избил на повърхността.
Малко образно се изразих, но нека ти преразкажа какво пише в Библията.

Това е една великолепна притча, което ми направи изключително силно впечатление.
Не съм на 100% сигурен, но мисля че беше притчата за Сеяча, може и да е за Орача.
Имало един човек, той имал семенце.
Вярвал и знаел, че това семенце, ако го засее ще може да изхрани всички по земята.
Вярата му била силна.
Пазел малкото семенце в себе си и все повече вярвал.
Но не предприемал „действие“. Не запретнал ръкави и не го засял!
Но вярвал!
И вярвал все повече. И вярата му ставала все по-силна…
Какъв е изводът?
Само вяра не е достатъчна!
Налага се да се изпоти и да го посади.
Да се грижи за него.
Да го полива.
Да го плеви и пази от бурени и птици, които ще се опитват да го изкълват и от животни, които да го изядат.
След доста време на труд и мъки може би ще набере „плодовете“ му.

Мъдро и съвсем вярно, нали?

Ако не създадеш момента, които искаш…

Ако не работиш за него, т.е. „лентяйстваш“ на работното си място, че и през уикенда.
Ако допускаш колеги и доброжелатели, като грабливи птици и полски мишки да ти отмъкнат „плодовете“ на твоя труд.
Подаваш ли се на влиянието на средата?
Отдавайки се на ленност и мързел?
Дали ще има какво да набереш?
Иначе може да вярваш в каквото искаш.
Може да лентяйстваш и хулим държавата и правителството, да роптаеш срещу малките заплати и „канския“ труд, които полагаш.

Може да вярваш, а може и да не вярваш.

Твое изконно право е.

Но дали ще имаш момент, ако не го създадеш и не положиш усилия, за да се случи?

А не го ли правим с усмивка, защо изобщо го правиш?
Тоест, ако не се забавляваш и радваш от това, което правиш, има ли смисъл да го правиш изобщо?

Хареса ти? Какво чакаш, сподели го с приятели 🙂
И не забравяй да свалиш цялата книга

(Общо 394 прегледа, 1 прегледа днес)

Коментари

коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

CLOSE
CLOSE