Кой те излъга?
Всеки си мисли, че животът е една огромна баница.
Режеш и ядеш!
Да, ама докато стигнеш до рязането, трябва доста неща да се посвършат.
И пак да попитам – кой ти каза, че животът ще е лесен?
Ще е лесен и песен, обаче друг път.
Лесен ще е, ако си го направиш!
Кой те излъга, че всичко ще се поднася на тепсия?
Че само трябва да щракнеш с пръсти и нещата ще се случат както поискаш?
Много филми и още повече книги съм изчел на темата „да искам“ или „как да искам и да получавам от вселената всичко, което си пожелая“.
Дрънки ми ти трънки!
Знам къде е скрит ключа от бараката.
Искаш ли да ти разкажа, къде се корени насажданото ни, че можем да имаме всичко само, ако поискаме?
Да погледнем как сме се появили на този свят?
Тате направил нещо на мама и тя след около 9 месеца, трябвало по спешност да постъпи в болница, за да ме роди.
Така става най-често, нали?
Да те питам, ако реша мога ли да изляза преди това?
Не?
Как не?
Не си ли чувал за 7-мачета, 8-мачета и др. глупачета, които искат по-отрано да се сблъскат с живота. Нямат търпение и напускат преждевременно уютната и топла утроба.
Бунаци!
Глезят те, милват те, пеят ти 🙂
Обичат те!
Всеки иска да те докосне нежно с любов през корема на мама.
На чисто си, на топло си, чудесно си е, освен ако не си диване и не се опитваш да се удушиш на собствената си връв.
И изведнъж обгрижван, обичан, глезен – марш от това нежно, топло и любящо място!
Ама не ща!
Кой те пита?
… Започва животът…
Студен, суров!
Студено ми е…
До преди секунда ме галехте, а сега ме пердашите по задника, за да съм ревнел, сиреч да съм оповестил на света, че ще започна да го бомбардирам с памперси поне нялоко години.
Да се подготви по-отрано, че да не ме свари неподготвен.
Дреме му на света за мен!
Той си се върти, а на мен ми е студено, мокро и гадно.
Да, животът „навън“ е гаден!
Не ща го, ама кой те пита.
Няма, няма.
Вече са ме позабърсали, позамили и блажено са ме оставили да си прочистя гърлото, заедно с други подобни на мен фърфалаци.
Не знам колко време е минало, не са ме запознали все още с измервателните уреди и единици, но пък за сметка на това са ме запознали с мама!
Е, как да не я обичаш тази жена?
Подслонила ме в себе си.
Значи съм част от нея и тя от мен, нали?
Галила ме е, това знам какво е, защото съм го усещал.
Пеела ми е, чувал съм.
Все още не знам какво значи да ме обича, но може би го чуствам инстинктивно.
Хубаво е да си сгушен в мама.
Ще пропусна деликатното запознаване с любимите на всички истински мъже дамски атрибути. Все пак говорим за тези на мама, а аз не позволявам друг да си играе с тях – вече!
След няколко години ще ме уверяват, че само за малко ще ги дадат и на сетра ми, но няма да съм много навит и докато го правят ще съм „заточен“ в другата стая.
От достоверни източници разбрах, че и тате си е играл с тях, ама…
Той може, нали е тате!
Всеки обича бебето, освен ако от малко не е с певчески наклонности! Тогава се превръща в особен любимец на съседите.
То не са играчки, завивки, повивки, залъгалки.
Всеки иска да те пипне, да те щипне, е това второто, не е от най-любимите, но се изтърпява. Всеки ти се усмихва и иска от да му отговориш подобаващо. Ако пропуснеш – ти гъделичка крачетата, докато не го изимитираш.
Колко са глупави възрастните!
С течение на времето разбираш, че животът не бил толкова лош, като изключим травмиращия спомен от кокорещата се и налагаща те лелка в родилната зала, който се е запечатал доста надълбоко в малката ни главица.
Става все по-добре и по-добре докато не решат, че ти е време за в „концентрационния лагер“ за тебеподобни. Викат им „ясли”.
Не е за разправяне!
УЖАС с главна буква.
Няма я мама, няма я баба, че и тате!
Пълно с хилеши се бабички, е може и да са какички и лелки, но на страха очите са големи.
Попадаш в друга паралелна реалност, в която не само не си център на вниманието, но и без да искаш започваш да разбираш, че май нещата няма да се диктуват от теб.
До днес всичко беше от хубаво, по-хубаво.
Дояжда ти се – рев – получаваш.
Искаш нещо – рев – получаваш.
Е, вярно тези родители не разбират много от сносен бебешки, но рано или късно всичко става по твоему.
Дори да си затоплил кревата, т.е. памперсът да е „поддал“ – никакъв проблем.
А, тук?
Леле, мале!
Крясъци, ама защо на чистото, ама тъкмо това… онова…
С две думи – сблъсакът с реалността все повече не ми харесва.
Не може мама да ме глези и да съм на тати шампиона, а в реалния свят да е….
Познато ли ти е?
Хайде сега, за всичко да обвиним майките си!
Те са ни давали „всичко“, което сме поискали и по този начин са поставили началото на лъжата за живота ни!
Да ги обвиним директно–не, но в по-голяма степен семейството подготвя малкия човек за обществения живот.
Спомням си, когато бях на 7-8 годинки и в съседен на нашия блок дойде семейството на българин, женен за италианка с 5-те си деца.
Тогава видях нещо, което с моя хлапешки акъл не можах да асимилирам.
Тези деца се отнасяха със света по съвсем различен начин. Бяха на възраст плюс-минус 2-3 години по-големи или малки от мен, но правеха неща, които аз бих правил на 17-18!
Така бяха подготвени за живота, че всички им се чудехме и се маехме какво се случва. Те бяха толкова самостоятелни, че всички хлапета в махалата им завиждахме.
Да, те бяха „свободни“, да решават неща, за които ние обезателно трябваше да минем през родителския съвет, но същевременно бяха и отговорни за постъпките си.
А на нас детството ни бе детство.
След години разбрах, че „навън“ родителите „гонят“ децата си на около 18 годишна възраст.
У нас редовно може да видите 40 годишен чичка все още девствен, живещ до полата на майка си.
У нас никой и в буквалния и преносния смисъл не запознава децата си със света.
В този му вид, който да е полезен на едно дете, което съвсем скоро вече няма да е дете.
Нека ви разкажа една случка, която споменавам и по-нататък в книгата. Вече бях на около десетина години и дядо ми, който безкрайно много обичах, ми беше дал 20 лева „примия“ (баща ми получаваше голяма заплата – 80 лв). С две думи съм разполагал с „огромна“ сума за онова време в ръцете си.
Възпитаван съм от малък да бъда „лидер“ и последван от цялата махала хлапетии, ги поведох към Западния парк.
Трябва да си призная, че бях последван и от деца, които виждах за първи и последен път. То не беше стрелбище, виенско колело, въртележки.
Падна страшно трошене на пари.
Бях накупил компасчета-ключодържатели и свирки на всички, и щастливи, забравихме за времето прекарано в лудории.
Купон, та купон.
Голяма част от хлапетата след няколко часа окапаха или се бяха сетили, че е време за вкъщи или пък за училище.
Ние с моя добър приятел Жоро Доков, и още няколко други комшийчета, тръгнахме към градинката на „Света троица”, за да ловим попови лъжички и да продължим веселбата в голямото езеро.
Нали знаете жабата преди да стане жаба е попова лъжичка. Нямам идея на кой поп е кръстена, но като малка наистина прилича на плуваща черна лъжица. Сега, като се замисля прилича повече на сперматозоид, но тогава идея си нямахме какво е то това сексуално образование, а и не бяхме на такава възраст, че да знаем какво е това.
Ловихме жабета, пардон – попови лижички, забавлявахме се, купонясвахме и се радвахме на прекрасния живот, погълнали количества кадаиф и боза в близката сладкарница.
Какво му трябва на едно дете?
Приятел, паста, вода и му гледай сеира.
Да, ама не!
След няколко часа животът се стовари върху нас с пълната си сила и тежест.
Върху мен беше най-вече по задника и гърба ми под формата на маркуч от пералня.
Как само пареше! Не можех да си седна на четирибуквието бая време.
Моят пердах бе за предпочитане пред Жоровото наказание.
Той всъщност не беше наказан!
Сам се „затвори“ у тях.
Баща му го острига „0 номер” и той горкият от срам не излезе да ритаме през цялата лятна ваканция.
Дали го помним?
Дали помним, че животът е суров?
Не знам!
Ако питаме Жоро, може би.
Моят задник премина за няколко дни и пак се впуснах в живота с нови сили и насъбрал още повече енергия.
За мен животът е бил изключително красив, благодарение на моя фантастичен дядо.
Основател на Военно издателство, сп. „Български войн”, в-к „Народна армия”, „Военна кинематография” и много други. Поет, писател и най-важното – прекрасен човек.
Покрай него израстнах в ЦДНА, превеждам за по-младите – Централен клуб на народната армия и по-точно в чудесното кафе на клуба.
Военните бяха изключително напредничеви още по ония години. Кафенето имаше два салона за пушачи и за непушачи.
В салона за пушачи имаше две маси, на които почти никой не сядаше. Те бяха генералските. Една от масите бе на дядо, даже беше кръстена „Масата на бай Петър“.
Дори салонът да беше пълен когато влезеше дядо, сервитьори и сервитьорки се втурваха да я разчистват. „Преместваха“ седящите на нея, ако те сами не се досещаха да се преместят на други маси и я оправяха набързо. Това се правеше само и единствено от уважение към моя Старец.
Той бе душата на това място, в което се събираше културния елит на България по това време.
Израснал съм по коленете на едни от най-големите български автори, писатели, поети, художници, музиканти, които няма да изреждам, за да не пропусна някого и най-вече да не прозвучи прекалено куртоазно.
Ще спомена само, как един ден, избягали от училище с гаджето (сегашната ми съпруга) отидохме до ЦДНА, където знаех, че по обед задължително ще намеря Стареца (т.е. дядо, всички го наричаха „Старец“, дори да бяха години по-големи от него).
Влизайки в кафенето и отивайки до него не можехме да не останем на масата му.
Изведнъж видях как Мартина (съпругата ми) се вцепени при вида на един жив колос, който по това време изучавахме в училище.
Старецът махна по посока на човека, който бе привлякъл вниманието й и до масата ни се приближи сух, побелял мъж, който по никакъв начин не показваше, че е един от най-значимите български писатели.
По покана на дядо на масата седна не кой да е, а Йордан Радичков!
Марти, онемя все едно бе на масата с Хемингуей, а дядо и аз дружески се здрависахме с него. Това бе един от хората по чийто колене бях израстнал, на които се прекланям до земята и ще помня докато съм жив.
Лично моят свят е изключително красив, изпълнен с цвят и хармония.
Единственото, за което съжалявам е, че родителите и близките ми не са могли ми да ме научат на уважение към парите.
Едно от най-лошите неща, което се случва на хората в днешно време е този огромен проблем.
Никой не учи децата си какво са парите и не само за какво служат, а как се правят, за какво се ползват и най-вече – как се ползват.
Затова наричаме парите не инструмент, а проблем.
Погледни около себе си:
Познаваш ли хора с финансови проблеми?
Хора, останали без дом, без бизнес?
Хора, с влошено здраве заради пари?
Не упреквам парите!
Те са фантастично средство, феноменален инструмент за съжаление, с който не знаем да си служим.
И не знаем как да ползваме!
Животът ни е пряко свързан с изкарването на пари.
Съгласен си, нали?
Животът е прекрасен, когато те са достатъчно и който твърди, че е щастлив без пари – не му вярвай!
Лъже!
Никога не е имал достатъчно или е пълен идиот!
Представи си следната ситуация, ти си много добър специалист в областа си. Имаш безброй специализации и като кадър си най-най...
До теб е прекрасна дама, с която възнамеряваш да живееш до гроб.
Съжителствате в чудесен дом, вярно с ипотека, но заплатата ти покрива без проблем и поршето ти в гаража и нейния джип на лизинг, че и екзотичните почивки през няколко месеца.
Изведнъж компанията, в която работиш е погълната от по-голяма, нали така се случва в света на бизнеса в днешно време?
Идват новите собственици, назначават нови хора и ти ставаш излишен или с две думи ти предлагат място, което смяташ, че е оскърбително за теб и напускаш, за да не кажем, че позорно са те изритали.
Няма проблем.
Ти си голям специалист и всички врати ще са отворениза теб.
Да, но дали наистина е така?
Вече си месец без работа.
Имаш някакви пари на страни, а и надежда за нова работа. Все пак и в трите компании, в които беше на интервю казаха, че си най-добрият им кандидат.
Месец трети.
Взеха джипа на жена ти и тя в момента кара поршето, което е проблем за теб. Не може да отидеш дори на пазар. Затвореният комплекс, в който живеете е на 15 км от най-близкия магазин.
Месец пети.
Току що спряха тока. Забрави да го платиш, защото беше афектиран от арогантното поведение на хората, дошли да приберат последната ти кола.
Голям специалист си, но такива като те не се търсят.
Търсиш работа, но безуспешно.
Не дават работа на хора с няколко висши… Тоест, дават, но си е направо „causa perduta”.
На път си да загубиш дома си, но преди него жената на сърцето си, с която сте в непрестанни скандали.
Преди дни я излови да утешава мъката си с най-близия ти приятел.
Да, парите не са всичко, но без тях може всичко да загубиш!
Дори човекът, който най-много те обича!
Защото любовта минава през стомаха, а гушкането помага за стопляне, но до време!
По-добре е с ел. ток – затова са го открили.
Защо давам пример с подобен човек?
Защото е ежедневие.
Малцина могат да си купят дом или къща кеш.
Отново стигаме до основния проблем – не знаем как да си служим с парите и от това много ни боли главата.
Никой, никъде няма и да ни научи!
Защо?
Защото от това живеят онези, които спят спокойно и създават световните кризи.
Ако някой те научи, няма да е добре за….
Проблемът е, че дори мама не те учи като дете.
Тя те обича и глези.
Може да те напляска, но да погледнем защо.
Най-вече защото и тя самата не знае.
Ако застанем пред сергия за вкуснотии и наблюдаваме колко от майките купуват на децата си това, което искат ще се изненадаме.
Обикновенно са минали вече през бутката с балони и още няколко и „паричките“ за малчо са посвършили.
Да, но малчо иска онова червеното с малкото жълто сладко нещо!
И малчо толкова го иска, че чак се тръшва на земята и започва да рита с крачета.
Какво се случва?
Досещаш се.
А, представи си друг вариант, в него мама дори да има парички за онова „червеното с малкото жълто сладко нещо“ и без проблем може да го купи на малчо прави следното:
Предлага на малчо да има балона и шоколада, балона и онова нещо или да има шоколада и онова нещо!
Тоест, предлага на малчо да направи избор и още от малък започва не само да го учи „какво“ да иска, но го учи и на едно „незабележимо“ уважение към парите.
Когато започнат да ти показват как можеш да използваш парите и другите кредитни инструменти, ти не само няма да псуваш банките, банкерите и кредиторите, но ще си им благодарен!
Това е все едно да псуваш хлебаря, че е направил и ти е продал хляб.
Стоката на банките са парите и това, че не знаем как да си служим с тях само вгорчава живота ни!
Не, че и аз не съм изгарял, но съм поне малко оправдан.
Изгарял съм дори зверски.
Лично съпругата ми изплати няколкостотин хиляди на банка, на която разбрах, че дължим още половин милион!
Защо?
Защото като всички, не сме чели ситния шрифт и не сме си направили както трябва сметката.
А, после псуваме.
В момента ползвам кредити, бързи защото имам акъл и знания вече в тиквата.
Иначе се случва следното.
Даваш здравето и в много случаи живота си за и на банката.
Животът е прекрасен, докато не започнеш да живееш само, за да плащаш ипотеката, лизинга или кредита си!
Такъв е!
Прекрасен е!
Радвам се, че има кредитори.
Трябва да сме им благодарни, както и на банкерите, защото те са хората, които ни помагат.
Ние сме си виновни.
Пардон, не сме ние!
Виновни са всички, но най-вече сме ние не защото позволяваме банките да ни „ограбват“, а защото не сме научени и не учим децата си на уважение към парите.
Това започва още от сгъването на банкнотката и поставянето и в джобчето. Преминава през касичката на хлапето, която редовно „опоскваме“ и завършва с подписването на банковия заем, който може да ни помогне и да ни донесе огромни суми от инвестиции, но може и да ни накара да си сложим примката.
Животът е прекрасен, това казва и един мой познат, затъващ все повече с всеки изминал ден! Той е оптимист въпреки, че му идва да се отстреля, за да не се мъчи, че да не мъчи и околните.
Да, прекрасен е!
Когато се живее с мисъл и някакъв план за действие!
Иначе е тежко бреме, което за всички завършва на едно и също място.
Апропо, кой те излъга, че ще е лесно?
Действие му е майката и колкото по-рано го разбереш, толкова по-красив ще е животът ти.
Той е прекрасен, когато знаеш как да го живееш и какво искаш от него!
Но за да решиш проблемите си и за да започнеш да живееш живота, наслаждавайки му се, трябва първо да ги признаеш.
Вашият коментар