Няма случайни неща!

Или както пише в дебелата книга – Неведоми са пътищата Божий.

Месец декември е изключително красив месец. Особенно с празниците Коледа и Нова година.

Коледа в бившето социалистическо общество беше „мръсен“ празник.

Нямахме си дядо Коледа, но пък за сметка на това имахме чудесен Дядо Мраз.

Да си призная, носеше фантастични подаръци, а откак демократът–Коледа го замени, получавам само чорапи и дезодоранти, в най-добрия случай.

На дъртия старец май не му е останало никакво въображение или изобщо не е имал такова!

Мраз беше доста по-изобретателен и готин!

Още от дете заобичах този студен месец.

През него в показните магазини пускаха най-желаните от всички хлапетии банани, портокали, ананаси и всякакви други цитрусови екзотики.

Майки, татковци, бабки и дядковци можеха да се видят пъплещи навред, попрегърбени под огромня товар на торби и мрежи с „даровете“ на природата.
За мен този месец беше особенно любим.

Моят пракрасен дядо Петър, може би ползваше връзки, за да се докопа до кашони с банани, които малкият Пламенчо (тоест аз) жадно поглъщаше.

Е, това продължаваше максимум до третия, четвъртия банан, после започваше да измисля стратегически места за тяхното укриване тъй като бях пословично злояд.

Не знам, но казват, че с годините нещата изглеждат по друг начин. Или поне ги виждаме по-различно.

И това не знам дали е вярно, но си спомням как ни пускаха в дървени ваканции, т.е. когато беше много студено и на парното в училище му се пукаха тръбите.

Слава Богу, това се случваше всяка година и имахме възможност да се впуснем в луди надпревари с шейни, ски, легени, пликове.

Кой с каквото има и може.
Снегът ласкаво ни мамеше и до късно вечер провеждахме на близкото Хълмче, така наречената импровизираната пързалка в кв. „Захарна Фабрика”, състезания по зимни олимпийски спортове.

Помня сняг, от който не можеше да излезем от входа на блока.

На стената на входа се лепеше списък с номера на апартаменти, които да почистват редовно. Домсъветът, следеше строго изпълнението на насрочените оперативни дейности по снегопочистването и много „бучеше“, ако някой комшия кръшнеше.

Риеш с греблото. Снежецът навява във врата ти. Студът е зачервил бузките и щипе ли щипе.

Как да не го обичаш този месец, а?

За моето семейство декември е и месец на трагедии.

Преди няколко години мама ни напусна на знаковата за нас дата – 19-ти.

19 беше любимата ни семейна цифра или поне моята до преди тази трагедия.

Баща ми е роден на 19-ти.

Мама и татко са се сгодили на 19-ти, че бяха и се оженили на тази дата.

Аз съм роден на 19.

Все хубави неща се бяха случвали до 19 декември.

Докато мама не почина.

Изведнъж тази дата от красива и очаквана се превърна в тежък кръст, който исках всячески да забравя.

Започнах дори рожденните си дни да не празнувам, а 19-ти в календара само дето не го късах, за да не го виждам.

Мама още не беше изстинала, когато разбрах, че кръстницата ми бере душа, но нямаше да се даде без бой.

Декември…

Съпругата ми имаше една чудесна, леко деспотична баба, която преди една зима също реши, че декември е изключително удачен месец, за да се пресели на небето. Тя със сигурност е там, защото женицата, цял живот е бачкала неуморно, а подобни неща се награждават с вечен престой по облаците.

Изобщо декември започна да се превръща в месец с аромат на гробища.

Свързвам го още и със загубата на магазина на съпругата ми, който ни струваше над 270 хиляди изплатени лева, а съдия изпълнителят го продаде само за 21!

Но какво да се прави, такъв казват е животът!

Такъв е, ама у нас в България.

Декември ми се ще да го няма ни в календара, ни в графика на смартфона ми, ни в склада.

Предполагам, ако още не сте захвърлили книгата, то настроението ви поне успях да скапя.

Защо пиша тези неща?

Защо ви изтезавам, че дори правя същото и със себе си?

Нека ви разкажа.

Месец декември наистина е много красив и хубав месец.

Той не е като всеки друг, защото именно в този месец са едни от най-хубавите християнски празници.

Погледнете само колко именни дни има!

В този месец нашият спасител се е родил, не че някои ще се трогне, но това наистина значи много за вярващите хора.

Ние имаме и страдаме много от този проблем!

Защото „започваме“ да вярваме само когато ни се „наложи“!

Когато мама почина бях много зле.

Сестра ми се беше „изравнила“ от рев.

Баща ми беше „почернял“.

Всички бяхме много зле психически.

Месец-два преди това бях загубил булдога си и да се възстановя ми помогна една приказна монахиня от манастира до село Рударци.

Реших да отидем цялото семейство при нея, като бях напълно сигурен – ВЯРВАХ, че тя знае какво да ни каже.

Не при попа в църквата, а именно при тази свята жена, именно там заведох семейството си.

Жената ни посрещна.

Разказахме й какво се бе случило през много сълзи, болка и дори гняв.

Съвсем спокойно тя ни се усмихна и майчински почти с укор ни каза, че вместо да ридаем, да се тръшкаме, гневим и хулим, трябва да се РАДВАМЕ!

… Трябва да се радваме!

Тази женица ни разказа, че няма по-хубаво време един човек да напусне тленното и да се пресели в онова, към което всички сме тръгнали.

Именно в тези дни Спасителят се ражда и тя – мама е удостоена с тази велика чест „да присъства (гледа) раждането на младенеца от първите редове“ – бяха нейните думи!

Не си бяхме дали сметка за подобно нещо.

Мнозина биха ме и биха я пратили някъде.

Но вярващите хора знаят какво означават именно тези дни на сторг пост и дни на велика радост, които ние с вас дори не се опитваме да осмислим.

Тази светица, тази жена, облечена в черно направи така, че не само мъката да си отиде, а дори да се радваме, че се е случило именно по това време. Нямам предвид да се радвам, че мама почина, а че ако може човек да избира кога да е, няма по-добро време от дните около Коледа.

Току що се връщам от църква.

Отец Даниил отслужи панахидата.

Мама ни свърза с този чудесен човек. Той я изпрати, давайки и причастие в последните минути на живота й.

Малко преди церемонията бях в църквата, да се помоля и запаля свещички.

Видях отеца още с влизането.

Поздравих го, целунах му ръката и се заговорихме.

Месеци преди това съпругата му Иглика отвори книжарничка, с която да подпомага семейния бюджет и в която работи все още.

Тя е изключителен професионалист и в продължение на години беше PR на Софийската филхармония. Това, че в зала „България” се провеждаха едни от най-класните концерти през последните години беше изцяло нейно дело и заслуга.

Но както се случва почти навсякъде у нас и там нещата са на шуробаджанашка основа и стана така, че я уволниха със смяната на директора преди година-две.

Оказа се, че Иглика е наистина много голям специалист и това е било оценено. Затова от седмица я тормозели да се върне на предишното си работно място.

Най-накрая тя склонила и от няколко дни провеждали интервюта за човек, който да назначат на работа в книжарницата.

Казах на отеца, че няма смисъл да се притеснява за човек, тъй като имам правилния – сестра ми.

Той почти не повярва.

Много се изненада и зарадва. Веднага се обади на съпругата си и се разбраха още днес сестра ми да мине през книжарницата, за да се видят и поговорят.

Всичкото това се случи в рамките на минути преди да са пристигнали сестра ми, зет ми, племенничката и баща ми.

Излязах от храма оставяйки свещенника и запалените свещички, за да изчакам семейството си и да влезем всички заедно.

Както очаквах те бяха пред него.

Посрещайки и приветствайки всички, се запътих към сестра ми.

Прегърнах я и и казах, че вече има нова работа.

Тя се отдръпна изненадана и страшно се зарадва като разбра подробностите.

От месеци беше без работа.

Претърпя трудова злополука и се наложи да оперират коляното й. Няколко месеца беше болнични, но в крайна сметка се оказа, че подобен вид дейност няма да може да упражнява и от тогава има няма вече половин година е без работа.

Няма случайни неща!

Наистина е така.

Дали някой ни е предначертал пътя в живота?

Не знам!

Но знам, че можем да си помогнем и да направим живота си по-гладък и равен, т.е. доста по-хубав.

Нима мислите, че е случайно това, което ви разказах и което се случва?

Ако отдаваме всичко на случайността, защо само беди ни се случват?

И защо, когато ни се случи нещо хубаво, то се оказва, че не е късмет и случайност, а сме хвърлили за него страшно много труд?

Когато се „случи“ на някой друг е късмет, но когато ние постигнем нещо или ни „се случи“, нещо хубаво е труд и мъка!

Няма случайни неща!

Неслучайно тези приятели са отворили книжарница и неслучайно са сменили директора на филхармонията!

Неслучайно сестра ми е получила травма и неслучайно днес си намери работа.

Най-хубаво от всичко е, че ние самите можем да повлияем на съдбата или ако щете на случайността и късмета си.

Как?

Много лесно?

Въпреки, че уж пътищата ни са предначертани.
Точно в това не вярвам или поне не напълно.
Вярвам, че сами можем да си ги „пооправим“!

Пример:

Сестра ми след случилото се, се беше затворила в себе си. Беше се скрила у тях. Първоначално не беше за гледане, все пак след операция, болки. Физиономията ти е изкривена и не си много, много за пред хора, камо ли за компании.

С течение на времето взе, че й стана навик.

Беше й „по-лесно“.

Има си интернет, фейсбук, игри и така по цял ден.

Както се беше оставила на съдбата, до кога според вас можеше да остане без работа?
Без контакти с реални хора.

Без каквато и да е комуникация.

Без да прави каквито и да било опити или поне не такива, за които бе сигурна, че няма да „минат“.

Съдбата й се усмихна в мое лице, защото аз не пътувам по пътя, който съдбата ми е асфалтирала.

Аз пътувам по асфалтирания от мен самия.

Защото, комуникирам и се срещам с хора ежедневно.

Помагам безкористно и естествено когато мога.

Единственият проблем е, че се опитвам да помогна дори на тези, които не искат моята помощ.

Но аз постоянно съм сред хора.

Ако сестра ми беше сред хора, а не пред компютъра с кафе и цигара вкъщи.

Ако беше излязла от дома си, помагаше на приятелите си без да вложи грам интерес за себе си, дали нямаше от доста време да е на работа?

Как мислите?

Въпреки, че бях страшно ангажиран през този ден и се наложи да избягам дори от ангажиментите си, успях да отида на откриването на книжарницата.

Вярно, след това останах до късно да довършвам нещата, които зарязах, но бях там!

Не само да уважа приятелите си, а за да ги подкрепя.

Защото имат нужда.

И така трябва!

Сестра ми също беше поканена, но не я видях на откриването.

Защо ли?

Много я обичам.

Бих направил всичко за нея. Но това, че е безграничен мързел и „шмекер“ ще е вечно в нейн ущърб.

Няма случайни неща!

Дори това, че мама си отиде по това красиво време също не е случайно.

Мама беше прекрасен човек и като казвам, че е най-добрата мама на света е наистина така.

Потвърждават го и много други хора, а това може да значи само едно, че е истина.

Съжалявам, че нямах шанса да го изпитам на максимум.

Бях много проклет, свободен и независим, а мама – тиха, спокойна и кротка.

Затова не можехме да тъчем на нашия собствен семеен стан.

Но и това не е било случайно.

Дали Бог така е отредил, кой знае?

Аз знам, че ние сами можем да помогнем на „нещата“ и както казах:

Няма случайни неща!

(Общо 358 прегледа, 1 прегледа днес)

Коментари

коментари

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

*

CLOSE
CLOSE